Граждански и административен процес

Разпоредбата на чл. 155 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) предвижда, че не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните. Текстът има сравнително широко практическо приложение, като основният въпрос, който се поставя, е по какъв начин се разпределят правата и задълженията на страните и съда в случаите на общоизвестни и служебно известни факти.

Съвременните обществени отношения изискват от гражданите активна роля, за да се опази демократичността в държавата, да се постигне ефективно контролиране на публичната власт с действия по поставяне на „публичното благо в центъра на държавната политика (…), за да се избегне мултиплицирането на погрешните и вредните тенденции в нейното упражняване, характерно за нелибералните държави“.

При нарушаване на правилата на подсъдността между страните и съда възниква валидно процесуално правоотношение, защото ищецът притежава право на иск, но е допуснал нарушение при неговото упражняване.

Анализ на съдебната практика
При действието на Гражданския процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г.) правомощията на въззивния съд, функциониращ при условията на ограничено въззивно обжалване, са очертани от правилото на чл. 269 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Настоящата статия разглежда законодателните изменения, обнародвани в ДВ, бр. 11 от 02.02.2023 г., чието влизане в сила беше отложено за 01.07.2024 г.