Истинската жена осъзнава колко ѝ е провървяло, че се е родила жена. Вижте защо:
Според чл. 70, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС) владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Изискванията на закона за добросъвестно владение са дадени алтернативно: или праводателят не е собственик, или предписаната от закона форма е опорочена.
Повод за написването на настоящата статия е съществуването на противоречива съдебна практика по въпроси, свързани с гражданскоправните последици от неправилност или непълнота при индивидуализацията на правоимащите лица в производства по отчуждаване за държавни и общински нужди при сега действащия конституционен и законов режим (Закон за държавната собственост (ЗДС), Закон за общинската собственост (ЗОбС), и по-специално – свързани с евентуалното тяхно отражение върху вещноправната ефикасност на самото отчуждаване, респ. свързани с възможността за игнорирането на отчуждителния ефект при условията на косвения съдебен контрол и условията и реда за защита на правоимащите.
Известно е, че в българското позитивно право няма обща правна уредба на сервитутите, няма и единно определение на сервитутното право. Предвидените в отделни специални закони сервитути, поради своята специфика, винаги са представлявали интерес за юрисдикцията и юриспруденцията, и са обект на множество правни изследвания. В отменения Закон за имуществата, собствеността и сервитутите, в чл. 207 се съдържа общо определение на поземления сервитут, а именно:
Неоснователното обогатяване би могло да се разглежда от няколко различни аспекта. На първо място, недопустимостта на неоснователното обогатяване е общопризнат за един от основните принципи, на основата на който се изгражда действащата гражданскоправна уредба, и чиито корени могат да се открият в дълбока древност.
