Законът за устройство на територията (ЗУТ), като специален закон, ограничава кръга на заинтересованите лица при издаването на индивидуални административни актове, свързани с териториалното и селищното устройство, до тези, изрично определени в отделни негови разпоредби (така например определени в чл. 131, ал. 2; чл. 149, ал. 2; различните хипотези на чл. 185 ЗУТ) в зависимост от вида на съответния акт. Предвид значимостта на урежданите обществени отношения и необходимостта от правна сигурност в тези обществени отношения, по силата на посочените норми е отречен правният интерес на всички лица извън изрично определените в тях и съответно такива лица не попадат сред легитимираните да оспорват административния акт, дори някакъв техен интерес да е действително накърнен в дадена житейска ситуация.